Слънцето се издигаше над хоризонта, а небето сияеше в златисто-розова премяна. Беше утрото на Еньовден — денят, в който според народното поверие слънцето „трепти“ и земята се отваря за миг, за да разкрие тайните си. Въздухът ухаеше на лято, на роса и на очакване. Всички в селото знаеха — това е денят, когато билките са най-лековити, а всяко листенце крие в себе си вълшебство.
Станах рано, още преди първия петел. Баба ме чакаше на прага с кошница, повита с ленена кърпа и широкополата ѝ сламена шапка. „Хайде, чедо, Еньо си обува кожуха и тръгва към зимата — а ние тръгваме да берем билките му.“
Тръгнахме боси през росата, за да се заредим с младост и здраве. Капките мокреха полите ми, но не ми пукаше. Имаше нещо вълшебно в тази сутрешна тишина, в този ритуал, който се повтаря от векове.
Събирахме риган, мащерка, жълт кантарион, маточина… Баба ми показваше кое как ухае и как лекува. С всяко цветче сякаш попивах част от мъдростта на земята и от нейната.
На връщане към дома минахме под венеца от 77 билки и половина — за здраве и защита. После, както повелява обичаят, оставихме китките с имената под студения кладенец, за да видим кой ще сънува съдбата си.
Еньовден не е просто празник. Той е спомен, корен, свързаност със земята и с миналото. Магията му не е в чудесата, а в простите жестове — да се събудиш навреме, да се наведеш към тревата, да вдишаш аромата на билките и да си спомниш кой си.
Ако искаш, мога да добавя и рецепти с билки, традиционни поверия или поетичен завършек. Кажи ми накъде искаш да продължим.
There is no ads to display, Please add some
