Пътят към село Мугла не е просто географско придвижване – той е бавно навлизане в друго измерение. Завоите след Широка лъка стават все по-тесни, а въздухът – по-свеж, по-влажен, по-дълбок. Като глътка вода, когато си бил жаден от месеци. Мъглата е почти постоянен спътник – тя се вдига и спуска, движи се бавно по скатовете, сякаш някой разказва приказка с дим.
Още от първата табела „С. МУГЛА – 7 км“ усещаш, че отиваш някъде, където светът не се е променил много от 19 век насам.
Първи поглед – къщи като в сън
Когато стигнах в Мугла, слънцето се прокрадваше с усилие през сивкавите воали на облаците. Селото лежи сгушено в долината между няколко могъщи рида. Къщите са типично родопски – каменни основи, бели фасади, дървени чардаци. Всяка гледа към планината, сякаш нейните жители не искат да изпуснат и миг от промяната на небето.
Срещнах бай Илия – овчар на 73, с очи по-сини от небето. Беше седнал на стол пред плевня и пушеше лула. „Тук е краят на България“, каза. „След нас – само пътеки към Гърция.“
Мугла не е село – Мугла е състояние
Някога тук е кипял живот – училище, повече от 500 жители, дюкяни, кръчма, дори кино-апарат. Сега живите са под 70, през зимата – дори наполовина. Но тези, които са останали, пазят селото с достойнство и любов.
По една калдъръмена улица стигнах до старата църква „Св. Николай“. Вратата беше отворена. Вътре – тишина, мирис на дърво и тамян. Стара икона с избелял лик и няколко свещи – неугаснали. Местната баба Дешка я поддържа: „Защото тук още се раждат молитви.“
В двора – килим от зеленина, пейка и гледка, от която ти се иска да мълчиш. Родопите тук не говорят – те нашепват. Мугла е нещо повече от село – то е усещане за свят, в който няма нужда от бързане, защото душата не бърза.
Отвъд хоризонта – билото към Порт Артур
По обяд тръгнах нагоре – към местността „Порт Артур“ (шеговито наречена така от старите планинари). Пътеката минава покрай реката Мугленска – студена, бистра и дива. Наоколо – див чесън, мащерка, горска ягода. Срещнах млада двойка, които отглеждат пчели и сушат билки. Направили си са фургон-хижа – живеят без ток, но с усмивки, които светят.
На върха – тишина, вятър и небе. Оттам се вижда цялото било към Турлата и чак към Влахово. Ако някъде има място, където можеш да чуеш как сърцето ти бие без да бъде заглушено от каквото и да било – то е тук.
Вечер в Мугла – песни и време без ток
Върнах се в селото при свечеряване. Беше започнало да ръми. Приеха ме в една къща за гости – обикновена, с нисък таван, козяк на стената и дебели черги. Семейството – гостоприемно, скромно, с истории, които си струва да запишеш.
„Зимата тук продължава шест месеца, снегът стига до прозорците. Понякога няма ток, но има огън, гайда и ракия“, каза домакинът. И преди да си тръгна, извади каба гайда. Засвири тихо – бавно, сякаш въздухът сам се превръщаше в мелодия.
Завръщане от Мугла – носиш неща, които не се виждат
На следващата сутрин мъглата се вдигна леко, сякаш Мугла реши да се покаже за кратко, преди отново да се скрие. Тръгнах надолу с усещането, че съм се върнал от друго време. Не от друг свят, а от дълбочината на своя.
Мугла не е място, което „виждаш“ – тя е място, което се усеща. По гърба, по дъха, по душата. И остава с теб дълго, дълго след като си си тръгнал.
Полезна информация:
• Къде се намира: Община Смолян, на около 35 км от Пампорово, след селата Стойките и Широка лъка.
• Достъп: Асфалтов път до самото село (есента и зимата – внимателно!).
• Настаняване: Няколко къщи за гости – базови условия, топло гостоприемство.
• Маршрути:
– Мугла – х. Перелик – вр. Перелик
– Мугла – Влахово – Чаирски езера
– Мугла – вр. Турлата
• Специалитети: Родопска баница, пататник, сушени билки, домашен мед.
• Особености: Често без обхват и интернет – перфектно! Вземи книга, слушай природата.
There is no ads to display, Please add some
