В онази седмица, която историята щеше да запомни като Седмицата на върнатите надежди, президентството приличаше повече на гише в КАТ, отколкото на институция. Три партии влязоха, три папки излязоха и трите – празни. Мандатите бяха върнати с такава синхронност, че дори швейцарски часовник би се изчервил от завист.
Президентът ги гледаше един по един с поглед на човек, който вече знае края на филма, но е длъжен да го изгледа до последните надписи.
– Значи… бързи избори? – попита той, повече риторично, отколкото с надежда.
– Бързи! – отвърнаха трите партии в хор, сякаш репетирали преди това пред огледалото на политическия гримьор.
И така, с едно изречение, произнесено с гласа на съдия, който вече е видял всички сезони, президентът обяви:
– Отиваме на избори.
Страната въздъхна. Социалните мрежи кипнаха. Коментаторите се изредиха като врачки на селски събор, всяка с различна версия на едно и също бъдеще.
Но най-голямата мистерия не беше кога, а кой.
Кой ще е служебен премиер?
И тук тишината стана оглушителна. Имена се носеха като балони без конец – всеки ги виждаше, никой не ги хващаше. В кулоарите се шепнеше, че може да е експерт. После, че може да е стар познайник. После – че може и да не е човек, а компромис.
А вторият въпрос на седмицата разцепи нацията на две, като стара дървена пейка в парка:
Как ще се гласува?
– С машина! – викаше едната половина.
– С хартия! – отвръщаше другата.
– С каквото има! – прошепваше третата, която просто искаше всичко да свърши до лятото.
Машините стояха в складовете като обидени роботи, които не знаят дали ще им дадат шанс отново да броят човешката надежда. Хартиените бюлетини пък се чувстваха като ветерани от стара война – пожълтели, но упорити.
Междувременно социолозите излязоха на сцената с графики, проценти и сериозни физиономии.
– Ако изборите са утре – казаха те – резултатът ще е същият.
Пауза.
– Но има една въпросителна.
В този момент камерите се наведоха напред, журналистите затаиха дъх, а публиката усети онова познато чувство – ето сега ще стане нещо.
– Ако президентът оглави партия… – продължиха социолозите, – всичко се променя.
И така, в политическото въображение се появи нов герой. Неофициален. Непотвърден. Но достатъчно силен, за да разбърка тестето. Някои го виждаха като месия, други – като последен бос в играта. Трети просто си казаха:
– Е, това вече го играхме.
В „Игра на ротации“ няма финални битки, само безкрайни сезони. Мандатите се въртят, премиерите се сменят, а народът стои пред екрана с дистанционно в ръка и се чуди дали да смени канала, или да изгледа още един епизод – от чисто любопитство.
А март се задаваше. Бърз. Решителен. И подозрително познат.
Край на епизод 12.
Очаквайте следващия: „Служебният премиер, който не искаше да бъде такъв“.
There is no ads to display, Please add some
