Има една особена тишина в залата на Съвета за сигурност на ООН. Тя настъпва след гласуване, когато мнозинството е подкрепило решение, но то не е прието. Не защото светът не е разбрал опасността. А защото една от петте държави с право на вето е казала „не“.
Докато дипломатите обясняват позициите си, другаде хора търсят убежище, вода и новини за близките си. Така възниква въпросът, който осем десетилетия след създаването на Организацията на обединените нации звучи все по-настойчиво: кой всъщност пази мира, когато онези с най-голяма сила не могат да се разберат?
Организация, родена от страха от нова катастрофа
ООН е създадена през 1945 г. след Втората световна война с основната задача следващият глобален конфликт да не се превърне в неизбежност. Днес в нея членуват 193 държави. Те разполагат с трибуна за преговори и общи правила, но не и с еднаква тежест при вземането на най-важните решения за международната сигурност.
В Съвета за сигурност има 15 членове. Десет се избират за ограничен срок, а пет са постоянни: САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания. За съществено решение обикновено са необходими поне девет гласа „за“ и липса на вето от постоянна държава. Именно тук е заложено противоречието: институцията трябва да защитава общия мир, но зависи от съгласието на сили със собствени стратегически интереси.
Тази конструкция не е случайна грешка. Създателите ѝ са смятали, че световният ред няма да оцелее, ако големите военни сили бъдат принуждавани да изпълняват решения против волята си. Цената на този компромис се вижда днес.
Ветото: предпазител или спирачка?
Ветото не е просто процедурна дума. То може да спре резолюция, която иначе има широка подкрепа, включително решения за санкции или мерки за прекратяване на насилието. Но има и аргумент в негова защита: без специалните гаранции за постоянните членове те може би биха били по-малко склонни да останат обвързани с общата система.
Проблемът е, че балансът между големите сили невинаги съвпада с нуждите на хората във война. На 17 септември 2026 г. в Съвета за сигурност отново бе използвано вето по въпрос, свързан с неразпространението на оръжия. На 1 октомври Общото събрание обсъди случая по механизъм, който изисква публично разглеждане на подобни блокирани решения. Това не отменя ветото, но поне прави политическата отговорност по-видима.
Важно е и друго: правото на вето не означава, че ООН мълчи изцяло. То блокира конкретно решение на Съвета, не всички възможни действия на останалите органи и агенции.
Войните показват границите на дипломацията
Украйна, Газа и Судан разкриват различни измерения на една и съща слабост: светът може да документира страданието по-бързо, отколкото успява да го прекрати.
Според мисията на ООН за наблюдение на човешките права в Украйна през септември 2026 г. са установени най-малко 328 загинали и 2105 ранени цивилни. Това са проверени жертви, а не непременно пълният мащаб на загубите. Докато дипломатическите призиви продължават, нападенията срещу населени места и инфраструктура остават част от ежедневието.
В Газа хуманитарните структури на ООН предупреждават за тежки ограничения на достъпа, разрушени жилища и огромни нужди на разселените хора. В Судан продължаващите сражения се съчетават с недостиг на храна, разселване и заплаха от глад в части от страната.
Тези кризи не са еднакви по произход и отговорности. Общото между тях е разминаването между ясните предупреждения за опасност и способността да се наложи трайно политическо решение. ООН може да настоява за спазване на международното право, но не разполага със собствена световна армия, която автоматично да спира всяка война.
Сините каски не са всемогъщи
Често говорим за ООН така, сякаш тя е само заседателна зала. А през 2026 г. над 50 000 военни, полицаи и цивилни служители участват в 11 мироопазващи мисии. Те наблюдават прекратяването на огъня, защитават цивилни в рамките на мандата си, съдействат за политически процеси и подпомагат институции.
Мироопазването обаче има правила: съгласие на основните страни, безпристрастност и употреба на сила по принцип при самоотбрана или защита на възложения мандат. Ако страните не желаят мир, сините каски трудно могат да го създадат вместо тях.
И все пак има резултати. Мисиите в Сиера Леоне и Либерия са сред примерите за международна подкрепа, помогнала на държави да преминат от война към по-стабилни институции. Такива постижения рядко попадат в заглавията, защото предотвратената катастрофа е по-трудна за показване от избухналата.
Когато Съветът е блокиран, кой говори?
Общото събрание, в което участват всички държави членки, може да изразява позиции и да предлага колективни мерки. Механизмът „Единство за мир“ позволява извънредни заседания и препоръки, когато Съветът за сигурност не действа. Но препоръките не са равнозначни на задължително решение за принудителни действия.
Другата част от работата е по-малко видима: посредници преговарят, хуманитарни екипи доставят помощ, специалисти събират доказателства за нарушения, а международни съдебни институции действат в рамките на собствените си правомощия. Това не е заместител на прекратените сражения. Но за човек, получил храна, медицинска помощ или шанс да напусне опасен район, не е просто символика.
Реформа: повече места или повече воля?
През 2024 г. държавите приеха „Пакта за бъдещето“, който постави отново на дневен ред реформата на Съвета за сигурност, включително недостатъчното представителство на Африка. През 2026 г. ООН продължи прегледа и на своите мирни операции с идеята мандатите да бъдат по-ясни, реалистични и подкрепени политически.
Разширяването на Съвета би могло да даде по-широк глас на държавите, които днес се чувстват изключени от най-важните решения. Ограничаването на ветото при масови жестокости също е предмет на предложения. Но всяка голяма промяна изисква съгласие, включително от държавите, чиято власт би могла да бъде ограничена. Затова реформата е не само юридически, а преди всичко политически въпрос.
Няма честен анализ, който да обещава, че нова формула автоматично ще премахне войните. По-справедливо представителство не гарантира единомислие, както и повече резолюции не гарантират изпълнение. То обаче може да подобри легитимността на решенията и готовността държавите да участват в тяхното прилагане.
Истинският тест е извън Ню Йорк
ООН не е световно правителство. Тя е огледало на държавите, които я съставят — на техните принципи, страхове, интереси и противоречия. Когато великите сили спорят, това огледало показва не само слабостта на една организация, а пределите на общата им политическа воля.
Мирът не се пази само с гласуване. Пази се с преговори, изпълнени обещания, защита на цивилните, отчетност за нарушенията и готовност държавите да отстъпят от удобството на краткосрочната изгода.
И може би най-точният въпрос не е защо ООН не спира всяка война. А дали държавите са готови да ѝ дадат необходимото съгласие и средства, преди следващата трагедия да се превърне в поредната тема за извънредно заседание.
DT-NEWS.EU — Новините, които имат значение.
There is no ads to display, Please add some
