И когато си мислехме, че годината няма какво повече да ни поднесе, тя реши да извади последния си фойерверк – новогодишната реч. Онази реч. С главно „Р“. Речта, която българинът слуша със същата концентрация, с която слуша прогнозата за времето, докато реже салата „Оливие“.
Президентът се появи точно навреме – нито секунда по-рано, нито по-късно. Часовникът отброяваше, телевизорите светеха, а народът беше разделен на три основни групи:
„Тихо, ще говори!“
„Увеличи, че не чувам!“
„Абе пускай музиката, бе!“
Реч с поглед към бъдещето и крака в миналото.
Новогодишната реч тази година беше като добре омесена баница – имаше от всичко. Малко история, малко надежда, щипка тревога, и една голяма, тлъста дума, която се усещаше във въздуха като аромат на печени чушки – Евро.
Не беше казано директно, но всички го чуха. Евро-то стоеше между редовете, между паузите, между кимванията. Стоеше като роднина на масата, за когото никой не пита кога ще си тръгне, но всички знаят, че е дошъл да остане.
Президентът говореше за стабилност, за отговорност, за бъдеще. Думите се редяха като тухли, а интонацията беше онази – леко тържествена, леко бащинска, леко „знам повече от вас, но няма да ви кажа всичко“.
Хорото – вечният коалиционен партньор
И точно когато речта свърши, както всяка година, България направи най-българското нещо на света – хвана се на хоро. Някои – буквално, други – метафорично.
По площадите се извиха хора̀, кръшни, решителни, с ритъм, който не се влияе от инфлация, Шенген или кредитен рейтинг. Хорото е нашата най-стара форма на управление – без лидер, но с ясно чувство за посока: наляво, надясно и пак наляво.
Докато политиците играят „Игра на ротации“, народът си върти хорото – без избори, без мандати, без срокове. Който издържи – остава. Който се умори – излиза.
Наздравица с вкус на Евро
И дойде моментът за наздравицата. Чашите се вдигнаха – ракия, вино, шампанско, домашно, купешко, „от оная бутилка за гости“. И някъде там, между първата и втората глътка, Евро-то вече беше на масата.
„Е, дай Боже!“ – казаха едни.
„Чакай да видим“ – казаха други.
„Абе да не ни излъжат пак“ – казаха третите, най-опитните.
Наздравицата имаше вкус на нещо познато и непознато едновременно. Като първа среща с чуждестранен зет – усмихнат, добре облечен, ама все си мислиш: „Абе ще се научи ли да яде шкембе?“
Играта продължава
Епизод 10 на „Игра на ротации“ не завърши с клифхенгър, а с усещане. Усещането, че пак сме на прага на нещо голямо, но още сме с единия крак в антрето. Че речите се въртят, хорàта се вият, а наздравиците стават все по-философски.
Новата година дойде не с гръм, а с такт. В такт с хорото. В такт с политическия календар. В такт с онова наше вечно умение да се смеем, докато се чудим какво точно ни чака.
И така – чашите са вдигнати, музиката свири, играта продължава.
Следващият епизод е само въпрос на ротация.
There is no ads to display, Please add some
