Последната седмица на една кампания. Тиха. Скучна. Почти приспивна. Ако не беше онова леко напрежение във въздуха – като пред буря, която всички знаят, че няма да дойде… но все пак гледат към небето.
Добре дошли в новия епизод на „Игри на ротации“ – сериалът, в който всички искат трона, но малцина знаят къде точно се намира входът към залата.
Някъде из студията и площадите се разхождат кандидат-управници.
Едни – с ентусиазъм на първокурсници в първа лекция.
Други – с увереността на хора, които вече са „били там“… макар и никой да не е сигурен къде точно.
Всички те имат една обща цел:
да седнат в онова митично „удобно кресло“.
Креслото, разбира се, е специално.
То не просто дава власт – то автоматично включва режим „обещания без край“.
А народът?
Народът чака.
Чака доходите да пораснат, сякаш са домати през юли.
Чака помощта за горивото – все едно е пратка, забравена някъде между „обещано“ и „в процес“.
Чака реформи – онези мистериозни същества, за които всички говорят, но никой не е виждал на живо.
И най-вече – чака нещо простичко:
един по-нормален, по-спокоен живот. Без сложни думи, без „стратегически визии до 2040“, без презентации с много стрелки.
От другата страна…
политиците също чакат.
Чакат народът да избере.
Чакат да видят накъде духа вятърът.
Чакат някой друг да сгреши първи.
И в този странен танц на чакането се ражда най-голямата ирония:
Едните обещават неща, които тепърва ще учат.
Другите чакат неща, които вече им бяха обещани.
Кампанията приключва както започна –
с думи. Много думи.
Срещи, дебати, интервюта…
и онова леко усещане, че всички играят една и съща игра, но с различни костюми.
„Игри на ротации“ продължава да ни напомня, че в политиката няма финален епизод.
Има само нов сезон… и ново разпределение на ролите.
Следва в епизод 22:
Кой ще седне в креслото… и колко време ще му е удобно?
There is no ads to display, Please add some
